Преобладаващата безцветност в „Червено и черно“

Реших да прочета тази книга, защото останах с впечатлението, че била голям шедьовър, и, че главният герой бил много необикновен и специален. Нищо подобно. Книгата е скучна, а, ако има герой, то това е Матилд (и не защото е толкова необикновена и специална, а просто защото съществува).

red-daisy-macro

През цялото време в книгата ми беше казвано, че Жулиен е различен и възвишен. Аз не забелязах такова нещо. Той имаше амбиции, и толкова. Той дори не беше достатъчно силен да преследва тези амбиции до край – собствената му несигурност и нерешителност му пречеха през цялото време. Но това далеч не е най лошото.

Жулиен презираше висшето общество, но Louis_XIV_1714искаше да успее сред тях и по техните правила. Е, някой да намира логика? Неговият успех щеше да бъде признанието му от хора, които той счита за по-глупави и по-бездуховни от самия него. Триумфът му щеше да се състои в това, че е станал един от тях. Как не се бях сетила, че това е начинът да се докажеш като личност?

Матилд до един момент беше интересна. Първо, тя разбра, че главният недостатък на мъжете в нейното общество е, че не са способни дори да заслужат смъртна присъда. Тя знаеше, че истински достойните за възхищения качества са пламенно сърце, дързост и неподчинение. Но това, че ги търсеше толкова отчаяно, ѝ изигра лоша шега.

Второ, тя си позволи да се влюби в Жулиен. Въпреки че за мен, той също беше нищожество, аз разбирах Матилд, защото той единствен беше поне малко по-различен от всички останали. Само че тя преувеличаваше качествата му, докато ги изкриви до собствения си идеал. Липсата на опит и желанието за голяма любов я накараха да хвърли всичките си надежди в него. Аз не мога да я съдя за това. Когато мечтаеш за порой, а си израснал в пустиня, е нормално да боготвориш и най-малката капка. Но поведението ѝ оттам нататък я срина напълно. Тя се задоволи с капката и забрави за пороя.

a drop of water on the grass

Това е поредната книга, за която хората се преструват, че в нея се говори за любов, но няма нищо – свикнали сме с тази преструвка. За целта на статията и аз ще се престоря, че чувствата между Жулиен и Матилд бяха любов. Искам обаче да подчертая, че това изобщо не е така, и го правя само по технически причини, за да ми е по-лесно да я анализирам.

Цялото това изреждане – обичам го, не го обичам; обичам го, не го обичам или обичам я, не я обичам; обичам я, не я обичам не свърши дълго след като беше съвсем омръзнало. И, да, знам, че в главите на обикновените хора се случва така, но как авторът е имал търпението да го изпише, остава загадка за мен.

В едно отношение те бяха симпатични. И най малката слабост у единия будеше презрение у другия, а само студенината и високомерието разпалваха чувствата им. Това е страхотно до един момент, но после се превръща в жалкарщина. Ако обичаш някого само когато го имаш – това категорично не е любов. Но, ако обичаш някого само когато го нямаш, пак няма как да е любов.

Sadness,_by_Julia_Margaret_Cameron               Освен това високите изисквания на другия, вместо да събудят желанието им за пълно съвършенство, предизвикваха у тях чувство на малоценност. В различен момент от книгата всеки от двамата се страхуваше, че ако покаже любовта си към другия, той ще го презре. Това звучи като драмата на някоя домакиня, която се страхува да покаже на мъжа си, че го обича, защото се чувства недостойна за него.

Драмата на гордостта ми е една от любимите, но нея ще я обсъждам подробно друг път. Жулиен и Матилд, които според автора страдаха от прекалено честолюбие, всъщност не правеха нищо друго освен да редят себеунижение след себеунижение. Не само си се влачеха в краката, но и всичките им останали стратегии, с които целяха да си подсигурят любовта на другия, се превърнаха в парад на ниското самочувствие.

За Жулиен щастието от вниманието на Матилд никога не беше предизвикано от любов. То беше радост от постигнатото сложно завоевание. Това може да е чудесен аспект на любовта между двама души, но далеч не е достатъчно, за да бъде любов. Накрая по-важна за него се оказа госпожа дьо Ренал. Логично, когато имаше избор между две жалки жени в краката си, той реши, че обича повече тази, в която нямаше съвсем нищо, но която пък за сметка на това се бе влачела по-добре.

Матилд, както уточнихме по-горе, се влюби в идеята за Жулиен. Реалността много пъти не пасваше на образа му в главата ѝ и оттам идваха многото разочарования. Тя дълго време постъпваше по единствения възможен за нея начин. Когато обичаш, трябва да дадеш всичко, дори да обичаш нищожество. Но после идва времето да го стъпчеш. А тя не го направи. Нещо повече – колко точно пъти тя каза ти си мой господар, аз съм твоя робиня. Думите на най-гордата жена във Франция. Защо този пол винаги бърка любовта със самоунижение? Единственото, което я оправдава е, че не беше вярно.

Матилд беше решена, че трябва да изживее своята голяма възвишена и трагична любовна история, като тази на кралица Маргьорит. Тя видя шанса си в Жулиен и се възползва от този шанс, отвеждайки до край заблудата, че той е нейният Бонифас дьо ла Мол. На нея ѝ харесваше ролята, която тя играеше в тази история, и не можа да се откъсне от нея. Да жертваш целия си живот, цялата си гордост и цялата си надежда за бъдещето за една истина, си струва. Но струва ли си да ги жертваш за една илюзия?

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.