Четирите конника на Апокалипсиса в „Изворът” на Айн Ранд

Според Библията предвестниците на Апокалипсиса са Четирите конника – Завоевателят, Войната, Гладът и Смъртта. Именно на това ми напомниха четиримата герои, на които са кръстени частите на книгата „Изворът” на Айн Ранд: Питър Кийтинг, Елсуърт Тухи, Гейл Уайнанд и Хауърд Роурк. Тези мъже са именно предвестници на Апокалипсис, но имената им трябва да бъдат съответно Посредственост, Манипулация, Материалистичност и Апатия.

Бях разочарована от това колко точно нищожен е Питър Кийтинг. Той в никакъв случай не е способен да бъде истински враг на някого от останалите. Нереалистично жалък, помислих си, но за съжаление изобщо не е така. Всъщност хората са точно толкова слаби и повърхностни и се влачат на обществото по същия начин. Дори когато Елсуърт му обясни стратегията си, той пак не можа да се промени. Елсуърт казва на Питър, че сега ще знае истината и все пак ще се подчинява, защото вече не е годен за нищо друго. С тази реплика Айн Ранд казва същото на всеки един читател.

В образа на Елсуърт Тухи отново откривам неразрешимия за мен въпрос: как е възможно да издържиш да мачкаш хора, които са много по-низши от теб. Разбирам стратегията после да ги използваш срещу силните (което той изпълни много добре срещу Гейл), но години наред да се обкръжаваш с тях… просто нищо не си струва това. Елсуърт е върховното зло и от тази гледна точка заслужава точки. Дори бих го уважавала, ако искаше да властва над всички, за да е на-върха. Само че логиката искам всички да са жалки и аз да ги управлявам, за да може да съм най-жалкия от всички някак си няма смисъл. Но дори той знае, че, единственият начин да си на върха на обществото, трябва да се влачиш в краката на всеки негов член.

Първи аспект на Гейл Уайнанд – човекът, който държи най-противния вестник, който може да съществува. Вестник, който принизява всичко красиво, пропагандира посредственост и низши ценности и издига в култ обикновеното. И той прави всичко това, само за да има пари и власт. Мога да кажа само: отвратително. Когато Гейл се появи в книгата, бях готова да го мразя. Но той имаше и втори аспект – той всъщност беше страхотен. Той издава този вестник, въпреки че знае що за боклук е това и какво е истинското. И не че това не го прави най-достойното за презрение същество на света. Но той просто е толкова ужасен, че нямам избор освен да го харесвам. Всъщност, той може би дори заслужава възхищение. Въпреки че има духовност, той доброволно се издига като символ на посредствеността. Това е постъпка на нищожество, но и своеобразно геройство. Разликата между него и Тухи е, че за себе си Гейл поставя великолепието на пиедестал, и иска да запази всеки достоен човек, а не да го унищожи (друг е въпросът дали Хауърд и Доминик действително са достойни). Но, честно казано, любимото ми нещо в Гейл е това как постъпваше с тези, които имаха шанс да са стойностни – младите, амбициозните, мечтателите – просто ги стъпкваше, като ги караше да предадат всичко, в което вярват. И, да, той има правото на това, защото така доказва, че всъщност те не са били стойностни.

Когато Гейл почти собственоръчно държи вестника на крака в продължение на три месеца, той е сюблимен. Той знаеше, че вестникът е всичко, което той мрази; знаеше, че е безнадеждно; знаеше дори, че не изпълнява целта си и така всъщност вреди на Хауърд, но въпреки това го правеше. Ако сюжетът с него бе свършил тук, той щеше да се нареди в списъка ми на страхотни герои. Но той ме предаде. Огънят в него изчезна и той позволи на стачкуващите да победят. Малката му победа над Тухи бе твърде незначителна. Затварянето на вестника бе твърде късно. Той заслужаваше наказание, като това, което му бяха приготвили Хауърд и Доминик. Но не заслужаваше да го накажат хора като тях.

Ииии стигнахме до Хауърд Роурк. Този, когото Айн Ранд е посочила като човекът, на когото всички трябва да се възхищаваме. Този, който имаше по-големи мечти, отколкото светът му бе способен да побере. Този, който не предаде себе си, дори когато цялото общество застава срещу него. Е, Хауърд може и да бе страхотен, но на него не му пукаше за нищо. Той самият през цялото време пропагандираше за това, че болката трябва да стига само до една точка, но не по-надолу. Ами, драги ми, Хауърд, няма такова нещо като половин болка. По същия начин, по който няма половин любов, половин щастие и половин вяра. Това, че архитектурата беше достатъчно важна за него, за да изпълни цялата му душа, беше прекрасно. Но това, че душата му се оказа неспособна да побере каквото и да било друго, беше по-красноречивото. Шегата, която Айн Ранд си прави с читателите, използвайки Хауърд, заслужава възхищение. Тя го издига като модел за свръхчовек по абсолютно същия начин, по който Тухи издига Питър. И целта е ние да поискаме да бъдем като Хауърд. Пазете се!

Редно е да споменем и Доминик Франкън. Тя започна като съвършена жена и, разбира се, свърши на дъното. В началото Доминик беше жената, която бе изхвърлила статуята на Хелиос, и бе предпочела нищото, щом не можеше да има съвършенство. А после срещна Хауърд. Интересното при нея е, че тя умишлено се впускаше в живота на Питър и на Гейл, желаейки единствено те да я унищожат. Но единственият, който я унищожи, бе Хауърд, когато тя се впусна в неговия живот. Неговата цел бе да я научи да не ѝ пука твърде много, да пуска болката само до една точка. Тя успя и се превърна в безчувствено същество. А може би тя имаше шанса да обича.

Посредственост, Манипулация, Материалистичност и Апатия. „Изворът” предупреждава срещу тях, но и ги издига в култ. В тази книга те са представени като врагове един на друг с цел заблуда, но работят за една обща цел – отклонение от наистина висшите неща. Най-важното е, че няма по-малка злина, и четирите са равни.

 

П.С.:

А да, и между другото Ренесансът, Готиката и Класицизмът са страхотни. Нямам нищо против модерните архитектурни стилове, но само стига да са на това ниво. А, както знаем, не всеки е Гауди.

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.