Атлас изправи рамене – опростена версия на Изворът

Айн Ранд току-що е завършила Изворът. Сътворила е върховен шедьовър на манипулацията. Успяла е да вплете всичко висше в черната паяжина на духовната смърт и да остави читателите да се лутат безнадеждно в лабиринта на заблудата. Тази книга е нейното лично обръщение към човечеството и големият ѝ триумф над него. Сигурно е била доволна от себе си. И тогава… светът не я е разбрал. Хората са се оказали твърде тъпи, за да бъдат манипулирани от гений. Тя е нямала избор освен да напише същата книга отново, но по много по-опростен и малоумен начин.

Да започнем с героите.

Някои от приликите между Дагни и Доминик са очевидни. Жена, родена в богато семейство, която обаче е решила да спечели собствените си битки. В целия си живот като възрастни и двете са срещали у другите единствено празнота, липса на способности, служба на доктрината на смъртта и инстинкт за унищожение на красотата.

Приликите обаче не спират до тук. Дагни и Доминик са горди независими жени до момента, в който не срещнат мъж. Тогава те се превръщат в луксозен парцал. Те безропотно приемаха униженията, нанесени от мъжете около тях. Гейл си мислеше, че Доминик е поредният предмет в колекцията му от произведения на изкуството. Ханк реши, че репутацията на Дагни пред обществото е по-важна от собственото му уважение към нея. Примерите могат да продължат. Освен това, и Доминик, и Дагни се съгласиха да бъдат третият човек в историите съответно на Хауърд и Гейл и на Франсиско и Ханк.

И все пак между Дагни и Доминик имаше известна разлика. Доминик беше жената, която собственоръчно строеше клади за любовта си, за да може да ѝ предложи достоен край. Дагни, от друга страна, се влюбваше всеки път, в който видеше мъж, и това продължаваше до тогава, докато не видеше нов. А времето между срещите прекарваше в това да се опитва да се хлъзне под всеки един от тях.

В любовния си живот Доминик Франкън… така де, Дагни Тагарт, е на кръстопът между трима мъже – Ханк, Франсиско и Джон (Хауърд, Гейл и Питър).  В случая на Доминик между тримата имаше съществени разлики. В този на Дагни те бяха напълно еднакви.

Ханк е този, който е решил да се бори да успее в призванието си срещу цялото общество. На него му пука за метала му повече отколкото за каквото и да било друго. Околните не вярват в него, искат да се откаже и използват неговият труд за собствена изгода винаги когато могат. Някакси ми напомня на някого… а, да на Хауърд Роурк. Само че липсват окраските на индивидуалността.

Франсиско е скучен вариант на Гейл. Много богат мъж, който трябва да играе ролята на леке, за да постигне целта си. Обществото не ги харесва, но се вълнува от тях. Главните герои ги презират, докато всъщност не разберат причината за действията им. Влюбени са в главната героиня, която избира друг. Но докато роличката на Франсиско изискваше най-обикновено влачене, тази на Гейл включваше превръщането му в чудовище.

По тази схема излиза, че Джон е Питър. Знам, че Айн Ранд няма да се съгласи, но на мен лично ми се струва логично. Джон, който е представен като абсолютният модел за подражание, всъщност изобщо няма персоналност.

Извън любовния свят на Дагни, Питър разбира се е Джим Тагарт. Човек, който цял живот успява благодарение на липсата си на талант. И въпреки че (или по-скоро тъкмо защото) е получил всичко на готово, е неуверен и ежеминутно се страхува от краха си. В момент на несигурност е способен да стигне до жестокост, за да премахне враговете си, защото това е единственото му останало оръжие.

Жената на Джим и племенницата на Елсуърт. Млади момичета, които имат потенциал, но са убити от лепкавата примка на посредствеността. Няма разлика.

Ролята на обществото също е ясна. Маса от безжизнени туловища, които протягат просещи ръце към гения и, щом го доближат достатъчно, изваждат ноктите си и ги забиват в плътта му.

Разбира се, в Атлас липсва един герой. Елсуърт Монктън Тухи. Наложило се е върховният ум, който ще унищожи живота в света, да бъде отстранен. В Изворът Елсуърт обяснява цялата си стратегия дума по дума по възможно най-простия начин. Реакция няма. Читателите не са разбрали какво им се казва. Ето защо в Атлас нямаме такъв персонаж. Има едно дребно, нищожно елсуъртоподобие, наречено доктор Ферис. Но съвсем скоро един ограничен и жалък ум като този на Ферис ще е напълно достатъчен да пороби света. Ако в поробвания няма величие, то и на поробителят не му трябва.

Новите образи в Атлас са Еди Уилърс и Робърт Стадлър. И те са тук, за да сеят нови видове духовна смърт. Еди Уилърс, като показва, че влаченето пред гения е най-добрата опция за негениалните. А Стадлър, като показва, че всеки гений, който няма абсолютно същите убеждения като Джон, няма как да не е долен слабак, готов да се откаже от всичко, в което вярва.

Основната разлика между Изворът и Атлас е фокусът.

Изворът се фокусира върху изкуството и медиите, което му позволява дълбочина. Медиите имат тотален контрол върху общественото мнение. И общественото мнение има тотален контрол върху медиите. Вестник, който казва това, което хората иска да чуят е всемогъщ. Творецът, от друга страна, винаги е този, който ще променя света по свой вкус. Въображението, идеите и превръщането им в реалност е най-висшето от индивида. В Изворът е засегнато именно отричането на новото, на промяната, на творенето в името на старото, застоя и унищожението. Без появата на нови идеи светът ще спре да съществува. Ако отнемеш на душата възможността да се самоизразява, тя ще умре.

Атлас се фокусира върху политиката и икономиката, което му позволява широчина. Тук е засегнат почти всеки сектор: от железницата до селското стопанство, от производството на метал до философията, от добива на мед до композирането на музика. Атлас проследява падението на цяла държава, а на заден фон също и на целият свят. Атлас показва как отношението към един Хауърд Роурк е това, което ще убие и цялото човечество.

Елсуърт и неговите марионетки бавно, но сигурно разяждат всяка истина в света. Тяхната отрова пропълзява по душите на хората и постепенно ги оставя празни и безчовечни. Но тази наивна заплаха за пълна духовна смърт не дава резултат. В Атлас заплахата от смърт е и физическа. Гладът и освирепелите тълпи надвисват над света. Айн Ранд навярно се е надявала поне това да стресне хората.

Накрая и на двете книги, има по една мащабна реч, която обобщава идеите.

Речта на Елсуърт е от името на поробителя. Елсуърт говори за това как всичко истинско в света бива разрушено. Той показва как се убива човек. Посочва всичко, което не е наред в съвременното общество. Но как да се бори срещу това човек трябва да разбере сам.

Речта на Джон Голт е от името на бунтовника. След като речта на Елсуърт за всичко грешно не е довела до никакви изводи от страна на читателите, Джон Голт е трябвало посочи вярното. Джон показва какво е да бъдеш човек (поне според Айн Ранд). Докато думите на Елсуърт са храна за размисъл, тези на Джон Голт са буквални инструкции, за да няма шанс да не бъдат разбрани.

Атлас изправи рамене носи същите послания на Изворът: Масата цели да убие индивида, а творческата мощ води света към прогрес. Но в Атлас идеите са представени в много по-достъпен вариант. Сложният и неразбираем образ на Хауърд Роурк като човекът живеещ за себе си бива разделен в три опростени копия – Ханк, Франсиско и Джон. Върховният враг в сянка, чиито действия всъщност са довели и до събитията в Атлас, е заменен от безброй дребни бълхи на преден план. Битката за изкуството и за душата е заменена от тази за парите и за тялото. Само че докато Изворът завършва с това как Ню Йорк се изкачва още по-нагоре към небето, в Атлас светлините му изгасват.

Разбира се, самата Айн е казала, че Атлас изправи рамене е върховната ѝ творба. Но хората не са ѝ дали избор.

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.