Болка, която стига до дъното

Емоционалната болка е сред най-големите дарби на хората и една от способностите им, които ги правят съвършени. Да страда може само живото, само истинското, само обичащото. Болката е тъмно цвете, което разцъфва от дълбините на човека, и вечен дъжд, който крие най-ясният изгрев.

В момента, в който поискаш да защитиш сърцето си, ти си духовно мъртъв. Сложиш ли една бариера заради страх от това да бъдеш наранен, ти оковаваш душата си.

За да избегнеш някой да те нарани абсолютно, трябва и никога да не го обичаш абсолютно. А, ако никога не се отдадеш изцяло, какъв е смисълът да съществуваш?

Героят на Айн Ранд от романа „Изворът” Хауърд Роурк непрекъснато повтаря, че човек трябва да пуска болката да достига само до една точка, но не по-нататък. Никак не е изненадващо, че това се проповядва от герой, който не е способен на любов, и от автор, който цели да унищожи любовта. Хауърд претендираше, че го боли за правилните неща, но нямаше емоционалният капацитет да му пука достатъчно. А и не искаше да го има. Хауърд е прекалено плитък, за да пусне болката до дъното.

Когато преживеят нещастна любов, хората решават да не обичат повече, за да не ги боли. И никога да не се доверят отново. За пореден път наблюдаваме забележителна демонстрация на това как да бъдеш червей.

Подобни заключения показват две неща. Първо, че въпросната емоция изобщо не е била любов. Навярно страдащият дори не си е направил труда да погледне човека, в кого се е влюбил. Иначе в повечето случаи е щял да осъзнае, че другия не е годен за нищо друго освен да го предаде. Освен това, дори най-жестокото предателство е прекалено ниска цена за истинската любов. Второ, предаденият е слаб и страхлив, защото само слабак би се отказал да обича, само защото се е опарил веднъж. Това е все едно да не ядеш сладолед никога повече, само защото веднъж те е заболяло гърлото. Или да не се качиш отново на колело, след като паднеш първия път.

Когато някой ме разочарова, единственото ми притеснение е дали ще намеря някого, който може да ме нарани повече. Защото всяко страдание наистина те прави по-силен, по-суров и по-неуязвим. Сърцето ти си създава естествена бариера, наречена зрялост. Но така знаеш,  че следващият, който те нарани, ще е успял да достигне до теб, въпреки това.

Няма любов без болка. Тя е там още със самото възникване на любовта. Болка от това, че другия човек съществува, от това че ти съществуваш, от това че двамата съществувате в една реалност и от това, че ще има реалности, в които ще сте един без друг, от това че ще сте заедно само според условията на този свят и от това, че ще сте заедно във всички вечности на Всичкото. Когато обичаш ти се разделяш на две и същевременно създаваш по-пълно себе си, отколкото можеш да понесеш. Естествено, че това боли.

Способността за загуба е това, което ни гарантира смисъл в живота ни. И ако ще губим, не е ли по-добре да изгубим нещо, за което наистина ни пука? Когато ножът понечи да се забие в рамото, трябва да обърнеш сърцето си към острието.

Болката е ключ към човешката душа и пътят към свободата. Който е страдал и след това е продължил да се бори, не може да бъде спрян. Могат да разбият сърцето ми. Могат да ме поставят на колене. Но не могат да ме накарат да спра да обичам. Мен ме боли. Аз съм всемогъща.

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.