Литературни герои излизат на протест

Тук са разкрити писма на типажи литературни герои протестиращи срещу баналността на авторите, до които само нашият екип успя да се добере. В тях те излагат мислите си за личността си и за ролята си в сюжетите , в които участват. Между редовете разчитаме, че, ако скоро не се случат промени, изстрадалите персонажи може би ще се обърнат към открития бунт.

 

Здравейте. Казвам се Джон или нещо от сорта. Ще ви разкажа малко за себе си, въпреки, че вие вече ме познавате. Аз съм главният герой във всяка книга. Как да се опиша? Да видим, аз не съм най-красивият, нито най-умният, нито най-талантливият и на първо място нито най-интересният или най-забележителният герой в тази книга. Наистина не разбирам защо авторът е решил, че точно аз трябва да съм главен герой. Единственото ми положително качество, е, че съм доста смел, но в никакъв случай много от другите герои не са по-малко смели от мен. Не е лесно да си мен. Вие това сигурно го знаете, защото ежедневно плачете за мен. Аз винаги започвам от дъното; винаги съм крайно неоправдан; хората, които не ме харесват, имат власт над мен и я използват, за да ме карат да страдам; хората, които обичам умират, обикновено жертвайки се за мен, и при всички положения по някаква причина не мога да съм с голямата любов на живота си. Но не се притеснявайте. Винаги се оправям някакси. Обикновено мога да победя около 100 злодея със затворени очи и завързани ръце без проблем, а ако нещата отиват много на зле винаги някой, за когото се очаква да е на другия край на света, ще се появи да ме измъкне. Въпреки всичко това аз не претърпявам никакво развитие и накрая на книгата не съм-нито по-забележителен, нито по-добър човек. Аз винаги побеждавам, въпреки че, реалистично погледнато, това не може да стане; събирам се с любовта на живота си и двамата заедно заживяваме във вечна скука.

Здравейте. Аз съм страхотният второстепенен герой в книгите. Не пиша това писмо, за да претендирам за главна роля. Точно аз съм това, което превръща книгата от добра в гениална, защото много писатели могат да създадат една добра главна сюжетна линия, но малко от тях могат да вълнуват читателите дори с второстепенните персонажи. Искам само едно нещо от авторите: да ме уважават. Първо, дайте ми все пак достатъчно сцени и достатъчно реплики, за да мога да разкрия цялата си забележителност. Много е разочароващо, когато имам възможност само да загатна за необикновеността си. Второ, ясно е, че съм твърде страхотен, за да оцелея до края, но дайте ми възможност да умра с достойнство и, ако образът ми го предполага, като герой. Аз заслужавам това. А ако сте ме измислили, но не можете да измислите сюжет, който да е достоен за мен, по-добре не ме слагайте вътре, под нивото ми е.

Здравейте. Казвам се Жена с главно Ж. Присъствам във всяка книга и обикновено съм от доста главните герои, а понякога и най-главният. Аз съм изключително несигурна, неуверена в себе си, а, честно казано, това е напълно логично, тъй като в мен няма нищо забележително. Имам изключителна нужда от мъж до себе си и, когато го намеря, мигновено загубвам всякакво достойнство и се влача в краката му. Все пак по някакъв начин комплексите ми избиват и аз бързо се оказвам във любовен триъгълник и никога не мога да реша кого от двамата искам, въпреки че на читателите им е пределно ясно от първата страница на книгата. По-лошото става после. Някой от героите със значение или власт се влюбва в мен и аз започвам да се мисля за важна. Накрая моята скука тотално го завладява и всичко завършва добре. А най-чудесното от всичко е, че жените по целия свят си мечтаят да бъдат като мен и започват да ми подражават.

Здравейте. Ние сме група хора, жертви на сериен убиец на изолирано място. Искаме да изразим нашето възмущение и недоумение от авторите, които пишат за нас. Не е реалистично да сме чак толкова тъпи. Няма значение дали сме 5 на 1, 8 на 1, 12 на 1, а в някои случаи 30 на 1, убиецът винаги успява да надхитри всички ни. Правим същите грешки отново и отново. Дълго време си мислим, че убиецът е някой, който изглежда подозрителен, или някой, срещу когото имаме доказателства, без да вземем предвид факта, че такъв човек няма нито психиката, нито хладнокръвието, нито интелекта да направи тези убийства. Никой от нас не е добър психолог. Освен това в даден момент винаги един от нас решава, че точно сега е моментът да поскита сам в гората. Другите тръгват да го спасяват и така се стига до още по-големи неприятности. Когато се съберем отново (това е любимата ни част) винаги един от нас казва авторитетно и подкрепено със солиден аргумент изречението „Трябва да се разделим.” И ние го правим. Другият ни проблем е, че във всяка книга сме толкова еднакви: главният герой (обикновено полицай), главната жена, старицата, зловещият човек, който се превръща в герой, странникът, свалячът, разкрепостената мацка, начетеният мъж и т.н. Вече така сме си омръзнали. Затова призоваваме авторите: „Моля, включете някой нов и раздвижен герой най-сетне.” Иначе от самото начало е и пределно ясно кой има шанс да оцелее: главният мъж, главната жена (колкото по-скучни са, толкова по-големи шансове имат) и детето. Останалите се чувстваме много прецакани.

Здравейте. Аз съм лошият герой. От една страна не мога да се оплача, защото винаги съм много по-интересен и много по-дълбок от добрите. От друга обаче пак съм пълно нищожество. Аз винаги съм лош до нереалистична степен и нямам никакви ценности. Не правя злини в името на нещо смислено, а с великия мотив – власт. Аз не съм способен на любов. Мисля си, че, ако бях, просто добрият герой вече наистина нямаше да има никакъв шанс срещу мен. Една от добрите ми черти е, че винаги съм свръхинтелигентен. Винаги, освен в последната сцена, когато се решава всичко. Тогава аз проявявам мегаидиотизъм и губя войната. Не знам как всеки път се случва така. Ако пък случайно имам свръхлюбов, авторът нарича това „нездравословна връзка“, „садо-мазохистичен инстинкт“ или „прекомерно желание за власт“. Но там, където аз обичам, мненията на другите не прозвучават.

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.