Мис О’Хара, пиша Ви това писмо, защото имам да Ви казвам нещо изключително важно. Вие сте най-големият ми противник.

Аз Ви презирам. Вие сте повърхностна, отвратително лигава, злобна, тъпа, нечувствителна, тотално неосъзната и напълно неспособна на задълбочени разсъждения. Вие сте най-противната жена, която съм срещал. Но причината да Ви пиша не е вашата нищожност, мис О’Хара. Причината е вашето величие.

В началото Вие бяхте една смехотворна кокетка. Подскоците Ви пред огледалото, пърхането с мигли, пискането по роклички и шапчици и всяка Ваша мисъл пораждаха у мен неимоверното желание да Ви зашлевя. Единствените Ви пориви бяха да ходите на увеселения и да привличате обожатели, къпейки се в евтин блясък. И тогава дойде войната.

Жалката хлапачка остана сама пред вражеската армия, борейки се за живота на жена, която мрази, само за да удържи на думата си. Дори аз, Скарлет, който Ви ненавиждам тъй силно, не бих Ви обвинил, ако си бяхте тръгнали в онази зловеща нощ в Атланта. Вие бяхте напълно безпомощна и никога не бяхте имали ценности, които да предадете. Не беше Ваш дълг да оставате при Мелани. Но Вие останахте. Жената, която никога не се бе изправяла сама пред нищо, пое на плещите си товара на падащото небе, за да остане вярна на любовта си.

После дойде Тара. Всепоглъщащата любов към червената земя, която Ви превърна в истински воин. Докато пътувахте към Тара на прага на смъртта, духът Ви се извисяваше с всяка стъпка. У дома. Нищо друго не Ви заведе там, освен собствената Ви воля. А какво открихте? Че уютът и сигурността на дома са безвъзвратно изчезнали. Когато плакахте зад бараките за памук, аз плаках заедно с Вас. Толкова красива бе тъгата на жената, която презирах. Слаба, беззащитна и сломена, застанала пред непознати чудовища. Такава бяхте Вие. И тогава се изправихте. И вече бе ред на реалността да падне в краката Ви. Към Вашата любов с Тара, аз изпитвам безгранично преклонение. Вие орахте, брахте памук  и работихте десет пъти повече от всеки роб, за да спасите червената земя. Заради синьото небе, заради мъглите и призрачните черни борове, за да видите отново червеникавите поля, обсипани със зелените стъбла на памука. Вашият свят умря, но Вие оживяхте, преляхте му от жизнената си сила и го изправихте на крака. И тогава янките отново се опитаха да Ви съборят на земята, но те не знаеха, че това вече е невъзможно. Вие застреляхте крадеца без да Ви мигне окото и бяхте права. Но когато нахлуха войниците, единствената Ви защита бе достойнството. Сама, с бебе на ръце и дете зад полите си, Вие сринахте армията на Севера. Отказът любовта Ви да отстъпи пред страха, беше отказът да сте нещо различно от свръхчовек. В този момент величието на духа Ви можеше да помете абсолютно всеки, застанал на пътя Ви. Когато по-късно не позволихте на белите нищожества да пристъпят в къщата на Елен, ми дадохте още един повод да се възхитя на характера Ви. Вие знаехте, че посредствения няма място в свещения храм на Вашата любов.

Тук все още не бях капитулирал напълно. Вие бяхте достойна личност, но аз реших да играя нечестно и да Ви мразя въпреки това. Но не бях готов за онова, което предстоеше. Гордата Скарлет О’Хара бе принудена да поиска пари от най-голямото нищожество на света. И Вие го направихте без никакво колебание. Бедна, отчаяна и на ръба на пропастта, Вие пристигнахте в Атланта носейки единствено последната си хубава рокля и силата на духа си. Преди да влезете при командира, Вие докоснахте сърцето ми за първи път. На Вас Ви пукаше, че една изискана южняшка къща се бе превърнала в седалище на янките. Жената, която бе изгубила всичко на този свят и бе събирала парчетата на сърцето си с окървавени и отмалели пръсти, намери време да изпита болка заради опетняването на едно малко късче красота, което дори не я засяга пряко. А в следващата сцена превзехте душата ми. Когато бяхте най-унизена, смазана и потисната, вие видяхте червената земя пред очите си и си помислихте само едно „Тара заслужава всяка жертва.“  Това изречение завинаги превърна романа „Отнесени от вихъра“ в любовната история между Скарлет и Тара.

Тежките времена отминаха и Вие стъпихте на краката си. Показахте се като умна, съобразителна и уверена жена, която може да върти бизнес наравно с мъжете. Пренебрегвахте общественото мнение и потъпквахте моралните устои в името на собствената си цел, което не мога да не уважавам. Но в мига, в който стигнахте върха, Вие започнахте да се влачите по корем като долно псе. Завърна се повърхностната, празна Скарлет, чиято единствена цел бяха охолството и хорското одобрение. Богатството Ви отново отключи вратите за мизерията във Вас и тя плисна, заливайки всичко по пътя си. Това, че наехте затворници и позволихте те да бъдат изтезавани, за да увеличават печалбите Ви, е непростимо. Но тук няма нужда от прошка, защото, скъпа моя, това сте Вие. Жестока, безскрупулна глупачка, която обича истински.

Но преди да Ви разкрия онова, което тъй пламенно желая да Ви споделя, бих искал да поговорим и за хората в живота Ви.

Елен. Любовта Ви към майка Ви беше свята. Вие виждахте в нея ангел, какъвто тя действително беше. И макар да не носехте нейния характер и да не изповядвахте ценностите ѝ, Вие я обичахте всеотдайно.

Ашли. Любовта Ви към Ашли беше толкова чиста и неподправена. Тази любов е изворът на силата Ви, двигателят на живота Ви, онова, което Ви накара да тръгнете по пътя към величието. Да, в началото тя изглеждаше като детска любов на момиче, което не разбира нищо, но въпреки че никога не разбрахте и една дума от устата на Ашли, именно любовта Ви към него Ви изведе до най-висшия Ви Аз. Буен, непримирим пламък, който е влюбен в най-тихата вода и макар никога да не може да я докосне, мисълта за нея го кара да гори по-силно от всеки друг. Знам, че сега ще се сетите за измислиците на онази жена. Но „Отнесени от вихъра“ свърши със смъртта на Мелани и аз, Скарлет, никога няма да позволя на една клеветница да опетни честта Ви с долните си лъжи. Между Вас и Ашли има свръхлюбов. Мнението на останалите няма никакво значение.

Мелани. Ах, каква глупачка бяхте, че не се сетихте по-рано колко я обичате. Тази крехка жена, която бе всемогъщ воин, сражаващ се неотлъчно до рамото Ви. Опорният стълб в живота Ви. Но макар и в самия край, Вие осъзнахте любовта си към нея. Осъзнахте, че макар да бе стояла в сянка, без Мелани нищо не съществуваше. И точно затова напуснахте романа в същата сцена, изпълнена с достойнство и безгранична любов.

Рет. Вие прекрасно знаете, че никога не сте обичали Рет Бътлър. Да, бяхте привързана към него. Да, харесвахте го. Да, той разбираше начина Ви на мислене по-добре от останалите. Да, при него намирахте утеха. Но жена като Вас, която познава истинската любов, никога не би могла да се заблуди че изпитва подобно чувство и към Рет. Лъжите, Скарлет, са за глупаците. Вие и аз знаем истината, защото можем да обичаме.

Вие сте най-големият ми противник. Нашата битка продължи цяла вечност и аз се давех в омраза и отвращение, заключен в кошмарния Ви образ. Аз Ви отхвърлям органически от първия миг, в който Ви срещнах. Аз не харесвам нито една черта в характера Ви. Чисто интелектуално Ви презирам до нива, които ме карат да треперя. Емоционално се задушавам от погнуса и злост при всеки ваш жест или дума. Вие сте една наистина ужасна жена. Но, скъпа моя, Вие спечелихте тази битка. И аз се гордея със загубата си. Колкото и да Ви ненавиждах, по каквито и нечестни начини да подхранвах омразата си към Вас, Вие побеждавахте. Дори на инат ми бе неспособно да поддържам жлъчта си.

Вие, гордата, силната, непреклонната, свободната, истинската, обичащата. Само Вашите очи са успявали да ме предизвикат на дуел и да ме прострелят в сърцето. Затова сега, когато сме извървели пътя на Живота заедно, аз искам да Ви кажа само едно. Скарлет О’Хара… Аз Ви обичам.