Да защитаваш слабите – благородна мисия или погрешно зададен поведенчески модел

Да защитава слабите. Да спасява угнетените. Да обгрижва немощните и нещастните. Често ни пускат рекламата за всеотдайната личност, която е подчинила живота си на това да пази обикновените хора. Постоянно ни повтарят, че най-великата цел на индивида е да предпази слабостта. Но дали това наистина е достойна мисия?

Защитаването на слабите повдига някои въпроси.  Защо бихме правили това? Защо да защитаваме слабите хора? Печелим ли нещо от това и какво? От кого ги пазим? Как? Защо едни хора са слаби, а други силни?

Слабостта е състояние, в което прогресът отсъства. Слабият човек не може да се развива, не може да напредне, не може да надскочи себе си. Той е безпомощен. Изправен пред бурите на живота, той има два избора – да стане силен или да бъде смачкан. И точно тук се появяват неговите спасители. Но от какво всъщност го спасяват защитниците на слабостта? От необходимостта да вземе решение. Животът изисква от хората да бъдат силни. Това е условието да се родиш. Че ще дадеш най-доброто от себе си, за да живееш истински. Или ще победиш, или ще загубиш. Но така или иначе ще си извървял достоен път. Но когато твоите защитници ти отнемат правото да губиш, те ти отнемат и правото да печелиш. Без своите загуби, човекът е нищо. Когато слабостта бива защитавана и предпазвана от острието на реалността, тя се самоутвърждава и започва да превива гръбнака на индивида. При наличието на защитници, нуждата от сила отпада и остава единствено слабото човекоподобно същество, което е нарекло своето мултиплициране общество.

Защо да пазим слабите? Обичащият човек е силен. Свободният човек е силен. Творецът е силен. Индивидът е силен. Тогава защо да пазим нещо бездарно, паразитиращо и неспособно на дълбоки емоции, което може да съществува единствено като част от масата? С този акт на защита, съхраняваме ли изобщо нещо? Разбира се, че не. Силният човек също може да се окаже в слаба позиция, но да помогнеш на силния да се изправи е едно, а да удължаваш периода от време, в който един червей ще се влачи безсмислено, съвсем друго. Който не може да се защитава сам, рано или късно се превръща в сянка.

От какво ги пазим? От реалността? От възможността да им се случи нещо ново и неочаквано? От предизвикателства отвъд техните възможности? От любовта? От живота? От шанса да постигнат себе си или да бъдат унищожени напълно? Нима има нещо по-красиво от това? А ако някой е „защитен“ от тези неща, то как би могъл той да нарича себе си човек?

Но тук далеч по-интересното е от кого трябва да пазим слабостта. Естествено, че от силните. Силният човек е заплахата, която тревожи всички и именно неговото унищожение е в основата на „благородната мисия“. Личността, която определя собствените си правила, желае да оформи света според вижданията си, бори се докрай за ценностите си и живее абсолютно безкомпромисно. Това е заплахата, застрашаваща клетите обикновени хорица.

Когато гепарда преследва антилопа, той е в позицията на силния. За да спасим антилопата, ние имаме няколко варианта. Първият е да убием всички гепарди. Те винаги ще бъдат по-силни, затова, за да осигурим спокойствието на антилопите, по-силните от тях трябва да умрат. Парадоксално така човекът, като по-силен от гепарда, ще се е възползвал от мощта си, за да унищожи по-слабо от него създание. Тогава, за да спасим гепардите, ще се наложи да повикаме извънземни, които да ни избият, за да не нарушаваме спокойствието на дивите котки. И така до безкрай. Втората ни възможност е да научим гепардите да ядат зебри, но така само ще сме сменили жертвата. И опция номер три, която е любимата на съвременния човек, е да затворим всички гепарди в клетки, за да не могат да ловуват повече. Накрая духът на силния ще е мъртъв, а слабият ще може пасе трева. Идилия.

Но защо едни са силни, а други слаби? Шанс? Предопределеност? Не. Причината е воля. Антилопата може да надбяга гепарда и да оцелее, а той да умре от глад. Може да го надхитри или просто да се обърне и да влезе в битка, която да спечели. Но ако той е избрал да бъде нападател, а тя се е съгласила да бъде жертва, защо някой би я защитавал и от какво? От собствения ѝ избор? Безумие. Всяко живо нещо притежава волята да бъде себе си и всичко в неговото съществуване зависи от нея. А човешката воля е най-силната от всички. Човекът може да бъде най-голямото нищожество или най-великото създание във Всемира. Човекът сам избира дали да бъде силен или слаб. И след като е направил своя избор, трябва да си носи последствията.

Да се защитават слабите е противоестествено поведение, целящо да се отдалечим от човешката природа. Когато човек се крие зад стени, той не ограничава нищо друго освен собствения си потенциал. Загуба на време е да се щадим. Реалността е безпощадна и затова се е научила да ражда философи и богове. Да се защитава правото на гъсениците да пълзят вечно, е напълно безплодно. Те трябва да бъдат хвърлени в гърлото на вулкан. Повечето ще потънат в дълбините му, но падането ще превърне някои от тях в пеперуди, които ще полетят нагоре, готови да посрещнат бъдещето.

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.