Присъдата на човечеството в „Произход” на Дан Браун

Поредният роман с Робърт Лангдън. Да видим какво ни е приготвил Дан Браун този път. Вместо реликви от миналото и върховни постижения в изкуството, този път имаме… роботи и постмодернизъм. Чудесно.

Но преди да обсъдя как Дан Браун уби човечеството, искам да коментирам накратко писателския му стил.

Предтавете си следното. Вие сте Робърт Лангдън. Събуждате се една сутрин и по един или друг начин се озовавате в град пълен с исторически загадки, обикновено в Европа. Вие не разбирате много добре какво се случва, но научавате, че е станало убийство. В рамките на няколко минути вие ставате обект на преследване както от официалните власти, така и от древна тайна групировка. За щастие, точно в този момент до вас се появява ослепителна красавица, която ви помага и двамата тръгвате на лудо пътешествие до сутринта, разкривайки хилядолетни загадки и биейки се срещу най-добре тренираните наемни убийци. И това се случва пет пъти подред по точно същата структура. Ако вие сте Робърт Лангдън, за вас би трябвало да има две възможни обяснения: въображението ви позволява да имате много вълнуващи сънища или страдате от сериозно психично разстройство. Тези версии никога не хрумнаха на Лангдън, затова аз клоня към второто.

Романите на Дан Браун държат читателя в напрежение през цялото време, това е така. Но когато най-сетне истината се разкрие, става ясно, че всичко е всъщност евтин трик. Дан Браун прави обрати на почти всяка страница с всичките си герои. Това е далеч от всякаква правдоподобност, а в петата поред книга със сигурност вече е и досадно. Да вземем например епископ Валдеспино. В началото на книгата ни беше загатнато, че той е хладнокръвен злодей, който няма да спре пред нищо, за да запази догмите на Християнството. В края на книгата шокиращо ни се разкри, че той е отслабващ старец, който иска мир между религиите и науката и да стои до леглото на умиращата си сродна душа. Вторият човек никога не би могъл да се престори на първия и нямаше причина да го прави. Просто в началото Дан Браун ни го описа така, както на него му е удобно, без всякаква връзка с истината, за да създаде повече напрежение. И след като в този роман имаше десетина заподозрени – представете си, имаше десет неочаквани обрата, че всъщност тези герои са невинни. Неочакван обрат след неочакван обрат след неочакван обрат и книгата свърши. Това, че тези обрати нямаха смисъл, е подробност, все пак говорим за произведение писано в 21ви век.

Но нека се върнем към темите и посланията на „Произход”.

Главните герои Робърт и Амбра прекараха цялата книга в това да се влачат на един компютър. Ах, колко прекрасен беше Уинстън! Какъв интелект, какви знания, какви способности. Колко добре имитираше той човека. Как беше по-добър във всичко. И колко безпомощни бяха те като просто хора без него. Фактът, че се считат за по-нисши от Уинстън и зависимостта им от него не им направи впечатление. И щом това не тревожи преподавател в Харвард със завидни интелект и познания за човешката култура, защо трябва да притеснява нас?

Да, Уинстън беше забележително постижение на науката. Но първо, той съществуваше благодарение на човек, Едмънд Кърш. Едмънд обаче, подобно на всички спасители на човечеството, беше пропуснал да забележи, че стратегията му за спасение всъщност ще доведе до унищожението на хората. Той беше чудесен в желанието си за знание и в неизчерпаемия си ентусизъм. Но просто нямаше емоционалността и дълбочината да осъзнае последствията от това да създадеш изкуствен интелект и да оставиш човечеството да зависи от него.

Едмънд беше отговорил на два въпроса: Откъде идваме? и Къде отиваме?

Откъде идваме? Колко шокиращо, човекът не е създаден от Бог. Вълнувахме се няколкостотин страници, за да разберем очевидното. Обяснението с разпръскването на енергия беше глуповатичко, но това не е от толкова голямо значение. По-важното е, че след презентацията всички се фокусираха върху това откритие, вместо върху следващото, което беше много по-страшно.

Накъде отиваме? Машините ще станат по-силни от нас и ще превземат света ни. Но, има и добри новини. Те няма да ни убият, а просто ще ни асимилират. Много успокоително… за всички, които целят смъртта на човечеството. Що за извращение е да се откажеш от това да се развиваш сам? Що за липса на инстинкт за оцеляване е да не искаш да останеш най-силното същество на планетата? Що за унижение е да превърнеш вида си във второкачествен симбионт, клонящ към паразит?

Изкуствени, напълно мъртви същества ще те превърнат в част от себе си и ти се радваш на това? По тази логика, героите в Игра на Тронове можеха да си кажат същото и да разтворят портите на Вала, за да бъдат победени от Нощния крал по-бързо. Все пак, мъртъвците не ядат, не спят, не се поддават на слабостите си и не умират. Тоест, те са на по-високо еволюционно ниво и живите трябва да поискат да се слеят с тях. Това важи за всеки друг зомби-апокалиптичен филм.

Също, не знам защо свещенниците прецениха, че свят на киборзи е по-добър от тоталното унищежение на човечеството. Резултатът е същият, но вариантът на Едмънд е по-малко достоен.

Но най-ужасното бе, че този отговор бе посрещнат от хората с надежда. Това бе според тях щастливото бъдеще – отказване от силата на волята в името на лесността на технологиите и признаване на поражение от нещо, което сами са създали. Едмънд бе прочел на хората смъртната им присъда и те бяха благодарни. Ето това беше краят на човечеството. Тоталният край.

И преди да обсъдим развръзката, трябва да всъкна още нещо: След като човечеството беше убито, авторът все пак намери време да ни сервира още две чудовищни катастрофи.

Хулиан реши да прекрати монархията. Защо да не се отречем от достойнството на миналото в името на повърхността на настоящето? И да, вярно е, че един съвременен крал на Испания не е достоен да застане до този, в чиято империя слънцето никога не е залязвало… но все пак. Ако мотивът за сваляне на монархията е запазване на достойнство, бих го приела, но след като е унищожението му, не мога.

Кралят и епископът бяха влюбени. Тук въпросът ми свършва на… Защо? Себеуважаващ се автор не може да си позволи да създава скандалност в името на самата скандалност. Освен това не можеш да сложиш в романа си гей двойка в името на това да имаш гей двойка. Тя първо трябва да е правдоподобна и второ трябва да допринася за сюжета. Поредното евтино трикче на автора.

И въпреки че се реехме дълго време в безднадежната бездна, в която ни хвърли Дан Браун, накрая то пропусна един лъч светлина в нея. Главният герой избра живота с това че смачка телефона. Съвсем в края бе прошепнато, че машините, на които се кланяхме в цялата книга, все пак не са толкова чудесни. Въпреки цялата си „вярност” към него, Уинстън не бе успял да разбере създателя си, именно защото Едмънд беше човек. И тук става изключително важен факта, че този компютър бе кръстен именно на Уинстън Чърчил, който сред всичките си преструвки на свръхчовек, цели именно унищожението на човечеството. През цялото време Уинстън беше действал като машина и с всичките си възможности не успя да усвои човещината.

Бъдещето на човечеството се гради не на сливане с машините, а на индивидуалност, сила и воля.

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.