Наблюдателят

Младата жена подръпна нервно ръба на полата си, опитвайки се да запази самообладание. Мъжът на отсрещната пейка не спираше да я наблюдава. Носеше тъмносиво палто и шапка с периферия в същия цвят. В ръката си държеше малък тефтер и черен молив, с който описваше действията ѝ. Жената  криеше лицето си с книгата, която четеше, но усещаше как безстрастните му очи пробиват отровнозелените корици и се впиват в кожата ѝ. След малко тя стана и тръгна към изхода на парка. Мъжът я последва безмълвно на почтително разстояние, без да я изпуска от очи. Тя сви рязко между дърветата и ускори ход, скривайки русата си коса в качулката на якето. Обърна се, за да провери дали още я следят. Нямаше никого. Тя въздъхна успокоено, но продължи да върви между дърветата. Когато излезе на булеварда, дишането ѝ се бе нормализирало, а слънчевите лъчи приканваха усмивката ѝ. Мъжът я чакаше, облегнат на уличната лампа, и я наблюдаваше невъзмутимо. Тя се вгледа в очите му. Бяха толкова празни, че стомахът ѝ се преобърна от страх.  Жената вдигна ръка и най-близкото такси спря до нея. Тя се хвърли към него като към спасителен пояс. Каза адреса си с напрегнат глас и колата потегли. Образът на преследвача ѝ изчезна в задното стъкло. Тя продължи да гледа нервно там, където се бе размазал силуетът му. Щом завиха и се скриха зад ъгъла, тя се намести на седалката и погледна напред. Светофарът светна червено и таксито спря. Мъжът стоеше на пешеходната пътека, извърнал глава към нея. Тя извика и посочи напред, докато обясняваше трескаво на шофьора каква е ситуацията. Той отвърна нещо несвързано и продължи да кара веднага щом зелената светлина му даде позволението си. Мъжът проследяваше колата с очи и всеки път, когато го изгубеха от поглед, той се появяваше на следващата пресечка. Тя усети, че по челото ѝ избива пот и паниката превзема тялото ѝ. Помоли шофьора да кара по-бързо, но нямаше необходимата концентрация, за да чуе отговора му. От дясно. От ляво. Край коша за боклук, до витрината, сред тълпа от минувачи. Той се появяваше навсякъде и тя пребледня от страх при мисълта, че може да се озове на седалката до нея. Внезапно осъзна, че вижда къщата си. Едва изчакала таксито да спре, тя хвърли парите към шофьора и хукна към входната врата. Вкара ключа с треперещи пръсти. Вратата се затръшна след нея с успокояващ звук. Огледа се – улицата беше пуста. Въобразяваше си. Трябва да си го бе въобразила, защото никой не можеше да се движи така. А и сега, когато си припомни думите на таксиметровия шофьор, установи, че той не бе успял да види мъжа нито веднъж. Точно така. Не беше истински. Не беше. Тя хвърли един последен поглед към улицата, за да затвърди мислите си. Мъжът стоеше в градината ѝ и гледаше право към нея. Лицето му не изразяваше нищо.

Будилникът я прониза с отвратителния си звук и тя тръгна към банята. Отражението ѝ бе уморено и подпухнало. Макар да си бе повтаряла, че е илюзия, не бе могла да заспи, нито да устои на желанието да се обади в полицията, за да им съобщи, че непознат мъж със сиви палто и шапка стои в двора ѝ, гледайки към спалнята ѝ. Полицаите се бяха отзовали на мига, но когато пристигнаха, единственото, което тя получи, бе любезно обяснение, че не са открили нищо. Здравият разум ѝ бе подсказал да не ги информира, че вижда мъжа да стои между тях дори и в този момент. Облече се и тръгна към гаража. Преследвачът ѝ стоеше на тротоара с отсъстващо изражение. Тя бе твърдо решена да го игнорира, но поставената задача се бе оказала невъзможна. Където ѝ да отидеше, той бе неотлъчно до нея. Дебнеше я от пресечките, докато шофираше, но тя запази самообладение, убедена, че ще му се изплъзне в офиса. Грешеше. Той се настани невъзмутимо на бюрото до нея, изваждайки тефтера си. Тя се заоглежда, търсейки помощ от колегите си, но явно никой друг не го виждаше. Опитваше се да се съсредоточи, но усещаше как очите му дълбаят в гърба ѝ. Как смъкваха кожата ѝ, за да разкъсат мускулите, до достигнат коста и душата, за да открият тайни, които не са достойни да научат. Всяко нейно движение се отразяваше в безчувствените му ириси и там губеше стойността си. Бягство нямаше. Дори когато отиваше до тоалетната, можеше да види подметките на обувките му, които я чакаха пред вратата на кабинката. В края на деня бе събрала смелост да надникне в записките му. Там бе описано всичко. Какво кафе пиеше сутрин, кои бяха любимите ѝ песни, на кой филм бе плакала в киното, кога ходеше в парка и сред кои треви намираше утеха. Как се усмихваше, в какво вярваше, къде бе живяла и къде живееше сега. Датиран до минута и описан до най-малкия детайл. Тук беше целият ѝ живот. Тя усети, че ѝ се повдига и хукна навън. Тичаше, без да знае накъде отива. Знаеше само от кого бяга. Спъна се в някакъв просяк и падна на тротоара. Слънчевите ѝ очила излетяха на улицата, но тя нямаше време да ги вдигне. В секундата преди да се строшат, тя видя отражението на мъжа да се прокрадва в стъклата им. Изправи се и затича още по-бързо. Но той винаги я настигаше. Пред блестящите небостъргачи, на оживените коловози, в болниците и до кварталната пицария. Накъдето и да поемеше, той успяваше да предвиди хода ѝ. Хората я наблюдаваха с вяло озадачение и тя осъзна, че е започнала да крещи като обезумяла. Токът на едната ѝ обувка се бе счупил, но тя продължаваше напред, задвижавана от ужаса си. Той се появи внезапно точно до нея и улови погледа ѝ в празнотата на своя. Тя изкрещя от болка и се обърна на другата посока. Сега бягаше с всички сили. Не можеше да е навсякъде. Не можеше. Очите ѝ се лутаха, отчаяно търсейки спасение. В галериите, в автобусите, из мрачните подлези и на детските площадки. Той винаги я намираше. Тя спря, осъзнавайки, че не може да диша. Това беше. Бе извървяла всичко. Измъкване нямаше. Из главата ѝ още се носеха описанията, които бе открила сред страниците на тефтера. Първият ѝ спомен от детството, брачната халка, която бе оставила в корена на пролетно дърво, от къде бе дошла всяка стотинка, която бе спечелила, за да се сдобие с мечтания дом. Всичко бе запечатано от пръстите на смъртта. Всичко. Дори единственият път, когато истински бе разголила душата си. Сега разбираше какво е да бъдеш ранено животно, притиснато в ъгъла. Тя пое дълбоко въздух и се обърна. Мъжът стоеше пред нея, втренчен в очите ѝ, а моливът му продължаваше да шумоли по гладката хартия.

– Кой сте Вие? – изкрещя отчаяно тя. – Какво искате от мен?

– Аз съм правителството – отговори мъжът и посочи над главата ѝ.

Камерите бяха навсякъде.

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.