Родителите не са длъжни да ни осигурят добър живот

Когато сме деца, ние не живеем с родителите си, а с представата за тях. Виждаме ги като идеални личности, които трябва да ни обгрижват и защитават, същевременно задоволявайки всичките ни емоционални нужди. Но когато пораснем осъзнаваме, че реалността е друга.

Родителите не са виновни за това, че са несъвършени. Виновни са децата за това, че са забравили да пораснат. Да, когато си малък е логично да очакваш родителите ти да ти бъдат най-близките хора на света, защото това наистина е така. Но когато пораснеш, вече нямаш право на това очакване.

Родителите имат дълг да те отгледат. Ти си тяхна отговорност и те трябва да ти осигурят храна и защита, докато станеш достатъчно голям, за да си ги осигуряваш сам. Но не ти дължат нищо друго. Те не са тук, за да ти служат. Животът на една личност не свършва само защото е произвела дете. Тя продължава да бъде пълноценна, да има свои собствени цели и мечти, за които да се бори. Родителят не е сянка на децата си. Той е индивид и като такъв е център на собствения си свят.

Родителите не са тук, за да задоволяват емоционалните ни нужди. Те не ни дължат разбиране. Разбирането не е нещо, което може да се изисква. То или е там, или не е. Те не ни дължат и приемане. Не можеш да очакваш, че една личност ще промени всичките си вярвания и целия си морален кодекс, просто защото си се родил. Подобна мисъл е чудовищна и е лишена от всякаква логика. Ако имаш религиозни родители, защо те биха приемали това, че си атеист? Защо да разбират комунистическите ти вярвания, ако по убеждения те са демократи? Защо да уважават либералното ти мислене, ако самите те са консерватори? Не искаме подобно отношение от случайните хора на улицата, следователно не можем да го искаме и от родителите си.

А от всичко на света, родителите най-малко ни дължат любов. Никой не е длъжен да обича децата си. Ако го прави, това е прекрасно. Но не можем да съдим някого за това, че не изпитва любов към нас. Прекалено извратено е.

По своята същност, повечето упреци към родителите са изцяло неоснователни, тъй като родовите взаимоотношения не се градят на свободен избор. Родителят е даденост. Той може да бъде гамена на класа, скучната библиотекарка, лудия писател или престъпник с нож в ръка. Той не е най-добрия ни приятел, не е партньорът ни във вечността, не е любовта на живота ни. Той е родител. Да, понякога между него и детето му може да възникне истинска любов, но шансът това да се случи е колкото и между всеки други две души във Всемира.

Именно идеята, че децата и родителите трябва задължително и на всяка цена да бъдат изключително близки, е това, което разваля отношенията им. Ако един простак има умно дете, най-естественото нещо е техните отношения да са обтегнати.  И все пак детето не спира да мрънка в продължение на десетилетия, че не е изградило силна връзка с баща си. Това е абсурдно. Със същия успех може да избере първия срещнат идиот на площада и да се разреве, че няма да имат градивен брак. Далеч по-разумно е всеки просто да познава другия, за да знае кога да говори и кога да замълчи.

Едно от най-нелепите човешки очаквания е това, че родителите ти ще те възпитат „правилно“.  Никой не може да възпита децата си по морален кодекс, различен от неговия. Всеки предава уроците, които самият той е научил. Понякога те са полезни за подрастващите, друг път са разрушителни. Но родителят няма как да знае това и не е негова работа. В крайна сметка факторът, който определя количеството на знанието винаги е способността на ученика да научава, а не умението на учителя да преподава. Родителите ти могат да те научат какви са техните „правилно“ и „грешно“, но всеки сам трябва да определи своите.

Родителите са билет към този свят, но за качеството на представлението отговаряме самите ние. Чрез тях се раждаме в плът, за да изживеем най-великото състояние – живота. И никой не може да поиска повече, защото нищо по-голямо не може да бъде дадено.

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.