Снимките като посредствен заместител на реалността

Снимките са нещо приятно: могат да уловят красив момент, нелепа ситуация или усмивки на любими хората. Само че в съвремието хората са ги превърнали в инструмент за убиване на истинността на всичко, което застане пред обектива. Ако нещо си струва да бъде запомнено, то за него не е нужна снимка.

Всеки празник преминава в непрестанно щракане и светкавици. Когато се съберат много хора в приятелски отношения, разбира се, е нормално да си направят две-три-пет снимки, но ако половината хора прекарат вечерта в позиране, а другите в криене от човека с фотоапарата, това определено разваля събитието. Така опитът да „запазим приятните спомени” всъщност превръща цялото мероприятие в неприятен спомен.

Но това далеч не е най-лошото. Лунно затъмнение, двойна дъга или птица пиеща вода по залез. Щом природата реши да разпусне въображението си и да стъписа света със съвършенството си, хората излизат с фотоапаратите си и започват да я снимат сякаш е някаква евтина филмова звезда. Събитието със сигурност ще бъде заснето от някого, за когото това е важно и който може да го направи добре. Но е логично за повечето хора да да бъде приоритет да го видят през собствените си очи вместо през леща.

Подобни неща се случват и с културните обекти. След седмица в Париж, хората накрая виждат само какво са снимали, след като се върнат. Мислите ли, че Леонардо е нарисувал Мона Лиза, за да може сега туристите в Лувъра да си направят селфи с нея? Едва ли. Работата на стотици гении, които са вложили цялата си творческа сила в картини, скулптури, сгради и т.н. днес получава само оскърбителна оценка от безмозъчните тълпи обикалящи с фотоапарат в ръка.

Тенденцията продължава и на концерти, спектакли и други подобни. Още щом седнат, хората изваждат камерите и не ги свалят до края на събитието. Така те са го гледали единствено и само през камерите на телефоните си. Излишно е да се споменава, че това е израз на неуважение към изпълнителя, представлението и всеки негов ценител.

Ако някой види как слънцето се гмурва в морето или как статуя на Бернини се извисява с гордост и изящество и първата му мисъл е да си направи селфи на този фон, е повече от ясно, че този човек нито е разбрал какво вижда, нито някога ще почувства емоцията скрита в тях. Ако някой чуе виртуозно изпълнение на живо трептящо от красота и не може да улови, че най-прекрасното в него е, че се случва само сега и само веднъж в историята на Вселената, то  този човек не е достоен да бъде свидетел на гения.

Фотоапаратът е чудесно изобретение и неслучайно първоначално се е смятал за изобретение на дявола. Той може да запази човешки лик за вековете и да улови момента между две вечности. Проблемът идва тогава, когато се използва като ерзац на реалността. Фотографиите имат своята стойност в света в трупането на знание, разказването на истории и разкриването на характери само чрез лица. Но истината е, че най-висшите емоции са единствени и те не могат да бъдат предадени на широката публика чрез снимка.

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.