Старостта – заветна цел или безсмислено отлагане
Старостта често ни се представя като романтичен завършек на живота, към който всички трябва да се стремим. Всъщност обаче това е най-ужасният начин да приключиш земния си път.
Старостта е болест. И за нея няма лек. Сетивата губят яснотата си, тялото отслабва все повече, изпосталявайки от изнемога, а ума забавя темпото си с всеки изминал ден. Спомените избледняват, дните се превръщат в безкрайно повторение, бъдещето престава да съществува. И в някои случаи това продължава с десетилетия.
Страхът от смъртта е научил хората да вярват, че е правилно да удължаваш живота си, независимо от това колко лошо е качеството му, но ако има нещо извратено на света, то това е да прекараш половината си живот в умиране.
Остаряването отнема на човека неговата естествена същност и го превръща в слабо, безпомощно същество. Там, където някога е имало величие, остава само сянка. За младостта Вселената е необятен простор, пълен с безкрайни възможности, но за старият човек е само недостижим мираж.
В съвременната епоха борбата с остаряването се развива все повече, но дори и някой ден да преодолеем физическата старост, то духовната няма да преодолеем никога. Животът сам изхабява себе си, защото е безкомпромисен и изисква единствено чиста красота. Ако живееш твърде дълго, времето ти ще отмине и ще разбереш, че макар ти все още да си тук, сърцето ти е останало в миналото.
Животът е вълнуващ, докато целите ти са пред теб. Докато се бориш за мечтите си, тичаш след ята с чуждоземни птици, преоткриваш таланта си и целуваш отражението си в собствение си сълзи. Но когато постигнеш себе си и изпълниш мисията си, трябва да умреш, за да си живял достойно и да оставиш света на онези, които идват след теб. Никой не трябва да вижда как косите на децата му побеляват. И никой не трябва да разбира какво ще донесе изгрева след най-великия момент в живота му. Краят е връх, а не дъно.
Има само едно оправдание за това човек да живее след седемдесет – нереализирано величие. Ако именно това е нужно на личността, за да постигне себе си, тя ще успее да придаде на старостта най-висшия образ, превръщайки се в мъдър и достолепен индивид, който се е открил именно тогав, когато е било най-правилно.
Човекът трябва да следва своя път и да не забравя, че стъпката, която го извежда до собствения му абсолют, трябва да му бъде последната.