„Игра на Тронове” oсми сезон – Ритуалното убийство на света

Сериалът „Игра на тронове” се превърна в най-поразяващото оръжие на враговете на човечеството. Милиони хора вложиха умовете и сърцата си в този сериал и неговият завършек при всички положения щеше да има безпрецедентно влияние върху света. Последният сезон изглеждаше хаотичен и претупан, но в крайна сметка нищо от ключовите неща не беше случайно. Всички те водеха към едно послание, което звучеше от всяка сцена: Светът е мъртъв.

Великите паднаха. Нито една достойна личност не остана, за да вдъхне живителна сила на вселената им. Героите измряха до последната проява на сила, индивидуализмът пресъхна до последната капка, труповете на могъщите се превърнаха в храна на паразити. „Игра на тронове” започна като сага отличаваща се именно с многобройните силни образи: Нед, Кейтлин, Роб, Ренли, Литълфингър, Олена и т.н. Всички те умряха още в предишните сезони, но осмият уби и последните, които все още имаха стойност като хора: Лиана Мормонт, Тион, Хрътката и Варис (и Нощният крал). Джейми и Церсей – тези, които сюжетът накара да стигнат най-далеч във величието си и които утвърждаваха живота и любовта докрай, бяха последните свръххора и след тях светът свърши.

Но създателите на сериала не спряха дотук. За тях не беше достатъчно просто да убият свръхчовека, те трябваше да създадат вселена, в която такъв не може да се роди. И макар че нямаше конкретна причина, именно това усещане напояваше въздуха с отровни изпарения по време на и след срещата в драконовите ями.

Но да видим и какво остана. Бриен, Сам, Давос, Подрик, Брон, Санса – безлични копия на празнотата, чието съществуване или не е абсолютно без значение. Тирион – най-долният предател, човекът, изоставил всичко, което някога е твърдял, че му е ценно и собственоръчно предоставил света в ръцете на неживите. „Никоя“ – вторият символ на тотална деградация, която напълно загуби умението да чувства и да отсъжда кое е правилно и грешно. И, разбира се, Бран – безкрайното нищо, което е анти-живот и поглъща всяка форма на живот. Този човек бе поставен да управлява света, и то с довода, че ще бъде добър владетел.

Когато няма велики хора, които да властват – остава само един избор, да властва масата, или с други думи – демокрация. Ако Бран не съществуваше, щеше да е абсолютно без значение кого от останалите ще изберат. Тази сцена уж има за цел да служи като пропаганда за демократичните ценности в реалния свят, но всъщност съвсем буквално показва очевидното – изборът винаги е между Санса, Давос и Бриен. Само че Бран беше там и те избраха именно него.

Бран Старк не е човек. И самият той го е казвал много пъти. „Вече не си спомням какво е да си Бран Старк“. „Сега съм нещо друго.“ „Вече не искам нищо.“ Бран не принадлежи към човечеството. Той е нашественик, чужд вид, целящ да изтрие нашия. Той е нещо извън човешкия спектър на емоцията, задвижвано единствено от празнота. Бран не е нито светъл, нито тъмен, нито какъвто и да е друг. Той е антиенергия, която кара всичко не да умре, а да престане да съществува изцяло.

Когато създанието взе властта, Земята престана да диша. Що за извращение е да завършиш сага за човешката мощ с това как шепа хуманоидни нищожества се кланят на убиец от другия вид? Убиец, който има властта да проникне във всяко едно съзнание и да го поквари още с първите глътки въздух. Този, който вижда всичко, но не чувства нищо.  Бран беше най-чудовищният избор. Единственият, който не е един от нас. Ако Денерис беше седнала на трона, щяхме да пеем за огън, ако беше Нощният крал, песента щеше да е за лед. Но да качиш Бран на трона, означава вече никой никога да не пее.

Бран не е паметта на човечеството. И защо изобщо се очакваше от нас да повярваме в подобна глупост, остава загадка. Речта на Сам бе кулминацията на сериала. Идеята че Бран е есенцията ни и не бихме могли да живеем без него, е най-грешната идея във Всемира, чрез която държат хората в робство вече хилядолетия наред. Да подхранва тумора, защото вярва, че е най-добрата му част – на това е осъдено общественото тяло. Бран е краят на човечеството. Пустошта, в която всички извори пресъхват. Той е всичко онова, което Човекът не е, и трябва да бъде изличен от света ни моментално.

Бран е най-лошата опция за крал. Нека проверим дали това е така, като го сравним с това, което привидно би било най-лошата опция: Нощният крал да спечели. Този вариант щеше да е съкрушителен за човечеството. Смазваща загуба, която би ни оставила на ръба на оцеляването. И все пак надежда щеше да има. Някъде, в нечии очи, драконовият огън щеше да продължи да гори все така буйно и някой ден да успее да взриви диктатурата на леда.

Но дори победата му да е пълна и светът да потъне във вечен мрак и студ, хората да нямат съзнания и чувства, всичко, което сме познавали да се срути, изгние, и дори спомена за него напълно да изчезне – то това поне ще е достойна и тотална загуба. Под властта на Бран, ще се случи абсолютно същото с тази разлика, че ще има същества, които ще се наричат хора и ще си мислят, че живеят, мислят и чувстват. Те няма да бъдат физически мъртви, но ще са вечни затворници на нищото.

Дори при тази дилема, Нощният крал е по-малкото зло, защото най-лошото винаги е за предпочитане пред нищото. Но ако допуснем, че той има висше съзнание и някаква лична цел зад войната, която води, тогава той вече би бил ясният фаворит. Така в света би останало поне едно същество, което заслужава и умее да живее. В този аспект Нощният крал би стъпкал Бран, който няма Аз, нито чувства, предпочитания или цели.

Но ако някой все още се съмнява в посланието на сериала, той винаги би могъл да се обърне към която и да е друга сцена от финалните епизоди.

През целия сериал един символ се издигаше над всички други – Железният трон. Той значеше могъщество, сила, гордост и триумф. Който го искаше, беше готов да плати най-високата цена, и именно това му даваше такава стойност. А тези, които се стремяха към него бяха достойни, уверени, способни и победоносни. След последния епизод такива хора вече нямаше, така че бе закономерно и Железният трон да изчезне. Той загуби своята стойност във времена, в които никой вече не е достоен да седне на него, а мястото му бе заето от инвалиден стол. Все пак последният човек седял на него беше именно Церсей – тази, която даде най-много за него и която се беше превърнала в най-значимото за сериала въплъщение на свръхчовека.

Двата рода, Таргариен и Старк, които също бяха символ на достойнство и великолепие, бяха напълно съсипани. Последният жив Таргариен няма да има деца, което ще доведе до тяхното изчезване, показвайки за пореден път, че красотата и силата няма място в новия свят. Старките се превърнаха в жалка сянка на някогашна мощ, която макар и все още жива физически, определено умря отвътре.

Светът, от друга страна, беше представен с един съвсем буквален символ: стаята с картата на пода, и тази карта участваше в две ключови сцени. Първата беше тази на срещата на Джейми и Церсей в последния епизод. След като бяха преодоляли всичките си индивидуални изпитания, именно там двамата се събраха още веднъж, за да си покажат, че всичката им любов е била истинска и остава неразрушима. Последните двама влюбени, стъпили върху света, който се разпада под краката им. Камъните се срутваха и се пръсваха върху картата, показвайки, че рухването на замъка е крахът и на всичко останало. Но няма друго място, където свръхлюбовта да заяви себе си, освен целия свят и няма нищо друго, на което целия свят да е сцена освен свръхлюбовта. Сцената бе изпълнена с великолепие, но и използвана от сценаристите да заявят по брутално нагъл начин в лицето на публиката, че целят тяхното унищожение.

Втората сцена беше последният разговор на несъществуващите, в които те си говореха за проститутки и бардаци и се смееха, а само на метри от тях светът стоеше пропукан и самотен, като гроб на всичко което някога е било истинско. В тази сцена камерата се отдалечи от него в едно последно бавно сбогуване.

И ако имаше нещо, което да ни вледени от ужас един последен път преди края на финала, създателите на филма го намериха – съдбата на Джон. Да, Джон е безхарактерен, предател, безличен, скучен, посредствен – но въпреки това той е изключително важен. Образът на Джон Сноу се използва като основен символ на човека и затова неговата съдба е свързана с тази на човечеството като цяло. Джон имаше най-ужасната съдба, която някой би могъл да си представи. Изпратен в изгнание, извън света, обречен да не бъде никой, да не прави нищо и просто да съществува празно и безмислено, чакайки старостта. Джон трябваше да стане крал или да умре, да избере самотата си сам или да се ожени за Денерис и да имат 15 деца – каквото и да е, без значение колко противно, тъпо или банално, но да е нещо. Над Джон обаче, който след изчезването на всички стойностни персонажи остана най-стойностният човек, тегне същата присъда каквато и над света: нищо.

Светът на „Игра на тронове“ умря. Но не и нашият. Защото, в крайна сметка, всички зрители възприеха избирането на Бран за крал за нелепо. Това значи, че в тях все още има живот и те не са готови да склонят глава пред тоталното нищо.

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.