Обичта към България и човека в „Светослав Тертер“ на Иван Вазов

Първото голямо послание, което възприех от тази книга, е, че Иван Вазов е съвършен. Много рядко се случва да попаднеш на книга, която не просто съдържа текст, а от чиито страници се лее слово и блика любов.

Иван Вазов е в неизгодната позиция да се счита за най-важния български писател, тъй като това създава прибързано или изкуствено уважение, или рязка враждебност. За половината читатели той е просто безжизнен колос на литературата, за който като важност надделява значимостта му, а не какво и как точно е казал. За другите той е очернен от думи като „патриарх“ и „задължителен“ и затова те изпитват инстинктивна неприязън към него. Те изпитват силно негодувание срещу това, че неговите произведения понякога са по-дълги от 100 страници и включват непознати, пък било то и български думи.

Когато се потопиш в книгата и усетиш, че самият автор обича героите си, обстановката, темата, на теб не ти трябва да чакаш доказателства, за да ги обикнеш и ти. Изкуството, което е заредено с любов, дава като резултат любов и в това няма изключения.

Но любовта при Вазов никак не е и бездейно съзерцание. От всяка страница в книгите му гърми призива: Бъдете горди, бъдете достойни, станете отново велики. Той осъжда всяка форма на бездушие и мерзост. На него не са му достатъчни нито мира, нито щастието – не и когато има битка, която трябва да бъде поведена.

Романът „Светослав Тертер“  ни потапя в средновековна България и то точно в години колебаещи се между възход и упадък, смелост и страхливост, гордост и подчинение. Този период със сигурност е сред по-малко познатите на съвременното поколение, заради което наситеността от събития и обрати е още по-изненадваща и интересна за читателя. Вазов успява да съживи една непозната България – с нейните замъци, боляри, нрави, религиозни норми, културна идентичност и т.н. Осъзнаването на детайлите ни дава един по-обширен поглед върху историята на страната и ни позволява да я осъзнаем като царство свикнало да се отъждествява с победи и величие.

Светослав е приятен за наблюдение главен герой, защото не е типизиран образ, който винаги жертва себе си в името на другите и робува на външните събития. Той притежаваше някои от типичните „рицарски“ качества като смелост, сила на характера и чест, но също беше лукав и безпощаден, когато това се изискваше от него. Той искаше да избави България от нашествениците, но можеше да се преструва, че им служи вярно, и жертваше съюзниците си, щом се наложеше, в името на общата цел. Поставен пред морална дилема, той винаги избираше по-жестокото действие, за да си осигури крайната победа – такива действия бяха задържането на Станка в харема, убийството на Чака, присъдата над патриарха.  

Балдю е другият герой, който заслужава да бъде споменат. Неговата вярност към всеки бе съмнителна, защото беше служил на твърде много царе, за да може да му се има доверие. Но вярността му към България бе непоколебима. Останал без лидер, когото да може да подкрепи, Балдю стигна до неизбежното решение – той сам да организира спасението на отечеството. И да, това му начинание щеше да бъде безуспешно, ако Светослав не се беше върнал като водач, но въпреки това той даде буквално всичко, което притежаваше, за въстание.

Тази книга е още едно потвърждение за тезата, че художествената литература е незаменим източник на историческо знание. Традиционните исторически източници могат да предложат факти, но само художествената литерарура създадена от истински творец може да създаде усещането за епохата и да запази истинския дух и емоции на хората оттогава.

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.