Философските постижения и провали на Айн Ранд в „Романтическият манифест“

Едно от най-забележителните качества на Айн Ранд е умението ѝ да създава философски романи – където представя цялостна система от ценности и я доказва с разсъждения, но без това по никакъв начин да вреди на романа от гледна точка на развиването на сюжет.

Тя обаче се доказва като философ и в нехудожествените си книги. Ранд има рядкото умение да представи темите си, като засяга проблемите директно, без излишно теоретизиране, и стоварва безкомпромисна присъда.

„Романтическият манифест“ е класическа книга в стил Айн Ранд. Това ще рече неизразимо умна, изтъкваща очевидни и неудобни истини, и включваща в себе си втъкани лъжи между редовете, като от няколко верни аргумента, Ранд извежда грешни заключения. Нека видим най-важните изводи и послания от книгата.

Усещане за живота

Най-важното философско постижение на книгата е определянето на термина усещане за живота. Айн Ранд го дефинира като емоционална, подсъзнателно интегрирана оценка на човека и на битието. Усещането за живота „определя природата на емоционалните реакции на даден човек и същността на неговия характер“. С други думи усещането за живота се състои в това как човек възприема и оценя живота, както собствения си, така и по принцип, и кое смята за важно в него.

Емоциите, което дадено явление предизвикват у човек, зависят от неговото усещане за живота. Например величието на друг човек би предизвикало радост, ако субектът го разпознае като откликващо на собствената му природа и представа за битието. И обратното, би предизвикало страх у тези, които вярват, че човекът е нищожен и трябва да се задоволи с обречеността си.

И двата типа хора търсят потвърждения на вярванията си във всичко около тях, включително и изкуството. Ранд прави едно болезнено точно наблюдение: За гордия човек, съответващото му изкуство е гориво да продължи напред,а за неприязнения човек, съответстващото му изкуство е позволение да стои на едно място.

Именно по тази причина модерното и харесвано изкуство в момента проповядва упадък, леност, безразличие, низост. Всички тези неща са възхвалявани именно от хората, които не вярват, че има величие, но и държат да няма – защото иначе и на тях би им се наложило да поемат отговорност за живота си. В грозното изкуство човек търси именно оправдание. Както обяснява Ранд лошото битие би оправдало страхът, а чувството на вина може да се потисне само с вярята, че човекът изначално е безсилен.

Философия на изкуството

Изкуството е излключително трудно като философска тема. То е прекалено лично и субективно, за да бъде подложено на някакви общи принципи. И въпреки това, Айн Ранд се справ забележително добре.

„Изкуството е избирателно пресъздаване на действителността в зависимост от метафизичните ценностни съждения на твореца“ – казва тя. За пример е посочено изобразяването на човека като бог от древните гърци и като грозно чудовище през Средновековието. Двата варианта са израз на възгледите на тогавашните творци, а и на целите общества – човекът е възвишен или човекът е низш. В първия случай болестите, бедствията и неуспехът са случайни и нерелевантни на фона на глобалното величие, което човешкия образ излъчва. Във втория случайни са само радостта и победата и те са обречени да бъдат краткотрайни и безсмислени.

Стилът, казва Ранд, предава представата на твореца за човека. Тук е напълно права. Това как един художник или скулптор избира да изобрази човешката фигура или как един писател избира да опише героя си дава пълна предтава за мирогледа на този творец – мнението му за човека, за света, за самия себе си. Ето защо е невъзможно един човек да твърди, че харесва еднакво например картините на Рафаело и Пикасо или стихотворенията на Смирненски и Далчев, музиката на Бетовен или на някой съвременен хип-хоп изпълнител. Докато първите са въздигане на човека и възможностите му, вторите винаги всяват погнуса и обреченост. И човек на вътрешно ниво може да одобри като истинни тези форми на изкуството, които отговарят на собственото му усещане за живота. Това е много ценно, защото тук не говорим за това дали ценностите съвпадат като наименования, а до най-дълбоките схващания, които водят до появата на ценности.

Айн Ранд е отбелязала и нещо много важно – въпреки че изкуството неизбежно предава морално послание, това не е негова цел. Изкуството се създава заради нуждата на твореца да изрази себе си. По-късно в книгата, тя пише лично за собственото си творчество, че първостепенно е обрисуването на героите като цел сама по себе си. Едва тогава на второ място идват философското просвещаване и положителното влияние върху интелектулното развитие на читателя. Това е неоспоримо вярно – истинска литература се пише за автора и героите му. Читателите са свидетели на случващото се, но не могат да взимат участие в сюжета чрез предварителните си убеждения и желания.

Така погледнато, аз бих казала, че творецът представя реалността не избирателно, а такава, каквато той я вижда на най-дълбокото си лично ниво. Но все пак Алиса не би понесла такъв субективизъм.

Романтизъм

Върховната наглост на Айн Ранд преставена в книгата, а и една от тези във философията ѝ като цяло, е идеята, че тя има право да определи какво е Романтизъм. Разбира се, тя няма емоционалният капацитет да разбере тази дума, и логично се проваля в голяма част от разсъжденията си.

Интересна от литературно-философска гледна точка е да допуснем, че има само две литературни течения: Романтизъм и Натурализъм. Романтизмът представя човека като могъщо същество и творец на съдбата си, а Натурализма като жертва и роб на външни обстоятелства. Любопитно е, че ако имаше трето течение, точно по средата, това щеше да е точно Обективизма, защото той се води от силни и действени герои, но представя външните обстоятелства като безжизнени и влияещи се единствено от законите на механиката.

Разум срещу чувства

Един от големите провали в сферата на философските заключения на Айн Ранд е, че чувствата следват разума и чувствата на човека произтичат от неговите напълно убедени преценки. Това е глупаво и абсурдно. На света няма да открием нито една история, в която човек оглежда нещо безстрастно, преценява, че то е добро, правилно, и градивно, и чак тогава го обиква. Първата стъпка може да бъде изпълнена, но любовта не изниква от решението, че нещо е „полезно“. Всъщност винаги се случва обратното – човек вижда нещо, (което дори може да противоречи на всичките му ценности), обиква го и чак тогава разбира, че то е добро, правилно и градивно.

Отхвърлянето на чувствата като първопричина неизбежно води до това Айн Ранд да не разбира философията на романтиците. Тя ги обвинява за това, че са се борили за индивидуалност по отношение на чувствата, но са оставили разума на враговете си. Според нейното схващане, те просто са били наивни и непрозорливи да оставят такава голяма ценност в ръцете на противниците си. Но тя просто не разбира, че те не са се интересували какво ще стане с разума, защото са били са твърде заети с това да видят докъде ще ги заведе собствената им любов. Но тук няма как да я виним, тя няма как да разбере.

Най-добре това може да бъде илюстрирано със следния абзац отнасящ се за Виктор Юго.

Такъв е характерът на конфликта му: явен мистик в съзнателните си убеждения, той е бил страстно влюбен в земния живот; явен алтруист, той е боготворял величието на човека, а не неговото страдание, слабости или лошотия; отявлен защитник за соцализма, той е бил яростно непримирим индивидуалист; отявлен защитник на доктрината, че емоциите са по-висши от разума, той е постигнал величието на своите герои, като ги е направил изключително съзнателни, дълбоко съзнаващи своите мотиви и желания, абсолютно съсредоточени върху реалността и подчиняващи действията си на това – от майката селянка в „Деветдесет и трета година” до Жан Валжан в „Клетниците”.

Ранд просто не успява да проумее, че в нещата, които е изброила, няма нито едно противоречие и могат да се обобщят само с две думи – Любов и Свръхчовек.

Целта на нейното творчеството

В главата „Целта на моето творчество“ Алиса ни залива с нейната неповторима доза от съвършенство, наглост и невинно намигане зад гърба на човечеството. Нейната цел, казва тя, е изобразяването на един идеален човек. Дали това е така става ясно от всяко изречение, което тя е написала. Но за да се насладим докрай на неустоимия ѝ стил, нека завършим като цитираме последния абзац от книгата:

И ако някой ме попита какво всъщност съм казала за величието на Човека, ще отговоря само като перифразирам Хауърд Роурк. Ще взема един екземпляр от „Атлас изправи рамене“и ще кажа: „С това обяснението приключва“.

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.