„Платформата“ ни представя един отвратителен свят, в който силните на деня смачкват безмилостно останалите, а накрая Системата винаги печели всичко. Акцентът обаче пада върху търсенето на изход от тази система и способността на човека да променя както вътрешния, така и външния си свят.

Триста триийсет и три нива. Една платформа с храна, която слиза между етажите като всяко следващо ниво получава остатъците от предишното.

Разбира се, на повърхността всичко е съвършено. Професионални готвачи приготвят божествена храна според най-високите стандарти за качество, а отрупана маса слиза на първо ниво като най-богатата трапеза, която човек е виждал. Но колкото по-надолу слизаме, толкова по-грозни стават нещата. С времето блюдата се превръщат в гнусни оскъдни останки, които те оставят на ръба на оцеляването. А това е едва средата. След стотното ниво не стига никаква храна и онези, които са оставени на дъното, се превръщат в зверове. Обезумелите от глад убиват и изяждат съкилийниците си или се хвърлят в пропастта от отчаяние и болка.

Така структурирана, вселената на „Платформата“ веднага се проявява като отлична метафора за класовото разделение на обществото, а всеки следващ факт, който научаваме за нея, задълбочава концепцията ѝ.

Етажите се разместват всеки месец на произволен принцип. Колелото се върти и един ден си на върха, а друг на дъното, без да си способен да предвидиш къде ще се озовеш. А както едното, така и другото са тест за умението ти да останеш верен на себе си във всяка ситуация.

Затворниците не са отвлечени против волята им. Дори напротив. Те кандидатстват, за да бъдат одобрени за участие в проекта. Гениален детайл, който моментално превръща историята от филм на ужасите във философска драма.

Животът сред стените на затвора е точно копие на този отвън с една основна разлика – вътре линиите са много по-ясни. Няма увъртане, няма изкуствени усмивки, няма преструвки за свобода, фалшиви права и благосклонни владетели.

По един особен начин естеството на затвора приближаваше героите до природата им и ги караше да се чувстват по-сигурни в условията на груба сила, отколкото отвън, където властват привидения.

Оличен пример за това е Тримагаси. Дядото не изпитаваше негодувание към този свят. Не беше ужасен или отчаян. Просто разбираше как работи механизма и се напасваше към ситуацията, без да е разтревожен от случващото се. За него дори бе успокояващо, че независимо дали ще се събуди като буржоа или като канибал, ще бъде наясно къде принадлежи и какво се очаква от него. Отношението му към външия свят бе напълно противоположно. Там той виждаше безмислие и празнота, които го бяха докарали до нервен срив и превърнали в безсилен социопат.

Това ни довежда и до главния герой – Горенг. Горенг започна пътя си из зловещата крепост като изследовател, който просто събира данни. Той бързо осъзна, че статуквото е чудовищно извращение и вложи всичките си усилия в това да го промени.

Има два начина да промениш реда – мирно и насилствено. Точна това видяхме в диалога между Горенг и Имогири.

Имогири, която бе дошла в търсене на отговори за същността на човешката природа, искрено вярваше, че хората могат да се обединят чрез солидарност и разбиране, и да триумфират над Администрацията. Тя знаеше, че ако храната се разпредели поравно, ще стига за всички чак до двеста и петдесето ниво. Така не би имало значение кой над кого стои и йерархията би отпаднала, тъй като независимо от подредбата, всички винаги ще бъдат нахранени. Но колкото и да се опитваше да го обясни на останалите, полза нямаше. Всеки ден тя повтаряше отначало своите виждания и всеки ден другите ѝ се изсмиваха и отказваха да разберат.

Горенг избра пътя на насилието. Той използваше заплахи и агресия, за да принуди тези под него да играят по неговите правила, убеден, че хората ще го послушат, единствено ако засяга личните им интереси.

Мирният път е изключително труден. Той предполага доверие и уважение между хората и това всеки един да осъзнае, че трябва да се държим заедно, защото врагът не е съседа, а владетеля. Дори и тогава обаче последните осемдесет и три нива ще продължават да гладуват независимо от случващото се.

Насилственият е по-лесен. Просто нареждаш над тези под теб да правят каквото искаш и те изпълняват, тъй като не им оставяш избор. Проблемът обаче е, че нямаш никакво влияние върху онези над теб. И тъй като местата се сменят, всичко ще потъне в един безкраен отровен кръговрат на отмъщение.

Неизбежно и двата метода водят до провал. Няма никакво значение дали ще успееш да оцелееш в рамките на Системата. Животът винаги е извън нея.

Така Горенг стига до единствения отговор – личността. Един човек, който се е осмелил да извърши немислимото. Първият, който ще се откаже от богатствата и сигурността, за да потъне в черната бездна в името на свободата и достойнството. Индивидуалистът, който е достатъчно смел да осъзнае, че за да стигне върха, трябва първо да се оттласне от дъното.

И именно в сенките Горенг трябваше да реши какво цели неговият бунт и кое е посланието на революцията – детето или панакотата?

Детето е грешното послание.  Да допуснем, че това, че е все още живо е прекрасно и неочаквано. И какво от това? Единственото, което казва това на Администрацията, е че в килиите им могат да оживяват и деца. Налага се да отбележим и факта, че да има живо дете на последното ниво е напълно невъзможно и за това не беше дадено никакво обяснение.

Другият аспект на идеята с детето е не по-малко глупав. В затвора не се допускат деца и следователно Администрацията е допуснала грешка. Но какво ще си помислят те, когато то се изкачи с платформата обратно до нулевия етаж? Първо – Администрацията е допуснала грешка. И второ – ще поправим това като затегнем контрола. Детето не показва с нищо, че проектът е неуспешен. То е грешка в Системата, а не триумф над нея.

Панакотата е съвършеното послание. Тя е безупречният продукт на Обществото, който индивидуалистът е имал наглостта да захвърли. Панакотата е победа на човешкия дух над материята. Нейното завръщане на върха би разместило етажите и би доказало, че личността винаги стои най-отгоре. Панакотата е себеизразяване и воля за живот. Тя е истинското послание.

„Платформата“ е филм, който има какво да каже на човека. И го казва добре. Но като повечето филми, той реши да хвърли величието на жертвения олтар на размножаването.