Дори 25 години след създаването си Титаник е един от най-обичаните филми. Както и един от най-подценяваните, но тук няма да се занимаваме с това. Тук ще говорим за красота и величие.

Причината този филм да резонира до такава степен с хората е, че събдата на Титаник е умалена версия на същността на човечеството. Хората ще построят с мечтателство и труд най-красивия кораб на света, след това свръхжалки амбиции за слава ще доведат до унищожаването му, но накрая оркестърът ще свири до последно. Това описва човечеството във всяко негово голямо начинание.

Титаник е символ на красота, и то такава, която е създадена от човешки ум и човешка ръка. Всичко в него още от отварянето на вратите говори за любов и светлина. Филмът е заснет така, че сякаш във всеки кадър камерата гали кораба и изказва възхищението си от него. Такъв кораб няма как да не стане дом на свръххора.

Титаник е напълно съвършен. Признанието си, че това е едно от великите постижения на човечеството, засвидетелства и самата природа. Ето защо океанът го пожелава за себе си. Именно това е главната любовна история във филма – тази между кораба и океана. Титаник може да разкрие блясъка си само сред водите на Атлантика, но след това трябва да остане в прегръдките му завинаги.

На фона на тази вселенска любов между сътвореното от природата и от човека, е съвсем естествено да има и друга такава между две човешки същества. Това са Джак и Роуз. Тяхната история за избор, смелост и преданост се преплита прекрасно с тази на кораба. Джак е волният дух, непокътнат от никой удар на материалната и обществената реалност. Той разбира свободата в най-истинската ѝ същност и умее да я запалва и в душите на другите. Роуз е огнедишащо цвете, което бива поливано със сълзите на принудата, но расте под лъчите на бунта. Тя показва кураж и сила с прехода от това почти да се хвърли в окена до скока в обратна посока към кораба и истинския живот.

Не по-малко съвършени са и много други от пасажерите на кораба. Освен квартета, такива са и Томас Андрюс, който е създал това велико произведение на изкуството и избра да потъне с него, Моли Браун, чието чувство за правилност я направи непотопяема, капитанът, който имаше съвестта да осъзнае грешките си, както и Мърдок, който след моментното падение, се върна към честта си. А също и джентълменът, който реши да  запази класата си, вместо да сложи спасителна жилетка, майката, която до последно бдеше над децата си и възрастната двойка, която остана прегърната в леглото.

Всички истории в Титаник са за същността на човека – пустош, в която жестокостта, страха и суетата понякога вилнеят като диви зверове, но в която винаги надигат глава доблестта, страстта и обичта между хората. Титаник е любов, това е и човечеството.