Арогантността не е отрицателно качество, дори напротив. Тя е най-вече знак за заложби и качества в отсрещния. Да имаш самочувствие и високо мение за себе си е здравословно за личността и единственото, което има значение, е дали те са подплатени.

Ако някой е арогантен, то за това по-всяка вероятност има причина. И по-конкретно, той вярва, че е наистина добър в поне едно нещо. Дори и най-малката заявка за способност е по-ценна от кроткото мълчание и примирение, в което повечето хора са били възпитавани още от малки. В лицето на арогантността, търсещият човек вижда възможност и е длъжен да провери дали това, което предизвиква такава гордост в отсрещния, е ценност и за самия него. В случай че е така, той вече е намерил още един съюзник.

Чисто статистически е логично стойностният човек да е арогантен. Той е видял себе си, видял е и околните, сравнил ги е и е направил преценка. Често в такива случаи арогантността е неизбежно последствие от гордостта, че си избрал да живееш, и презрение към тези, които безропотно са се съгласили да се задушат в бездействие.

Антиподът на арогантнността, скромността, не е добродетел. Ако един човек има заложби, но никога не ги прояви и покаже в света – то каква е ползата от тях? И тук важи същото правило – ако човек е скромен и няма високо мнение за себе си, то за това навярно също си има причина. (Разбира се и тук има изключения, тъй като всяка черта на характера е достъпна за свръхчовека, дори скромността.)

Арогантността в човек крещи „Аз мога”, „Аз съм по-добър” и това е нещо, което заслужава не отхвърляне от обществото, а проверка дали човекът може да покрие заявката си. Ако отговорът е да, то същността му със сигурност допринася за развитието на света.

Не мога. Не искам много от живота. Аз съм обикновен човек. До воините, които не излязоха на фронта Болка, която стига до дъното