Победителят в конкурса на Абсолютните за есе на тема „Обичам, следователно съм“ е Стефан Георгиев.

 

„Обичам, следователно съм“

Стефан Георгиев

 

Нощ – тиха и спокойна. Сам в тишината. Аз и времето. Поглеждам в небесата. Звездите светят с ярка и различна светлина. Много са – отдалечени, недосегаеми и сякаш водят диалог по между си. Дали зад всяка една от тях се крие човешка история, образ на любим човек поел дългия път към светлината, на необятното и непознатото? Разговарям със тях, споделям, търся. Търся отговори на много неща. И те сякаш ме напътстват и ме водят по този невидим за окото път, който свързва Земята с Небето, хората със звездите.

… и сякаш чрез тих един глас в тишината ми нашепва: – ти се появи на този свят с едно послание – да носиш любов. Да обичаш истински всеки и всичко, да го гледаш с любов.

Но какво значи искрена любов? Любовта – тя носи ли ти усмивка, щастие или само болка и сълзи? Ти усмихвал ли си се, плакал ли си от болка и мъка?

Толкова хора са сами в този грозен свят. Толкова много хора са без сърца, а казват, че най-същественото е видимо само за сърцето и се нарича любов. Ненавиждам хората, които не обичат, които ги е страх да покажат тази любов. Та нали именно тя ни открива нови светове? Тя ни прави добри, смели, отговорни. Гледам смело в очите на хората, както сега гледам Вас, звезди, трепкащи високо, защото обичам. Защото любовта не е страх – тя е стихия, порив. Тя не обича слабите. Тя е и болка. Боли следователно обичаш. Но не трябва да бягаме от болката, а да живеем с нея, да я дишаме, за да я чуем какво ни говори. Любовта е болка, но ти я прегръщаш силно. Тя е твоят щит, твоето спасение в този свят на отчуждение. Затова, колкото и да боли, не се сдържайте, не скривайте тази любов.

Вярвате ли ми звезди, че всичко, което искам, е да обичам, защото в любовта няма правила, няма закони. Тя се появява извън времето и пространството. Тя идва от контакта с хората, от вътрешния ни порив и импулс, от нашата сила. Ние сме родени да я отдаваме. Но за да я отдаваме първо трябва да се научим да обичаме себе си. Да израстваме всеки миг, да се усъвършенстваме всеки ден, да раздаваме себе си в полза на другите, да помагаме. Аз не съм идеален, но съм такъв може би съм само с вътрешна красота, но вярвам в себе си – странно нали? Ще се науча да живея истински.

Мога да се преструвам на щастлив, когато в действителност съм тъжен. Мога да се преструвам на силен, когато ми е болно. Но не искам. Уморих се от фалшива любов, ненастояща и притворена. Ставам слаб и се питам: кой съм аз, какво ще правя? От себе си не мога да избягам, затова ще бъда себе си. Ще се обичам и тогава ще предложа тази обич на хората около мен. Ще облекча болката им, ще ги изслушам, ще правя добро, ще им дам свобода и разбиране. Дете съм на Съвремието – на този свят на технологии, отчуждаване, пари и безразличие. Свят в който има правила и наложени рамки на поведение и на убеждение. Свят, в който се знае кое е добре – кое не е, кое е любов – кое не е, кое е истина кое лъжа. Свят в който няма свобода, а нали любовта е свобода. Играем роли, опитваме се да се харесаме на всеки. Защо го правим? Това ли са правилата на нашия свят. Защо? Може би защото се страхуваме да не ни отхвърлят, защото не сме толкова добри. Но така не се ли изгубваме и не се ли превръщаме в кукла на конци? Е, аз няма да изпитвам този страх. Няма да бъда копие на някого или да играя роля. Не искам да живея във фалш, лъжа и измама. Не искам ограничения, а искам свобода. Защо ли? Защото обичам – следователно съм истински. Нося доброто, нося радостта, нося спокойствието в себе си. А щом обичам, следователно живея. И ще се науча да живея достойно в този свят, дори когато всичко е против това.

И въпреки това ще обичам, защото Вие звезди сте предначертали това за мен… да нося любов!

 

Есето развива идеята, че любовта е избор, който изисква сила и смелост. И именно в този избор се изразява способността на човека да бъде истинският си Аз, побеждайвайки страха и лъжата.
Авторът заявява ясно позициите си, утвърждавайки, че човек се влюбва в това, което отговаря на същността му. Вътрешният диалог с Вселената разкрива мотива, че когато отстояваш онова, което обичаш, ти отстояваш самия себе си.
Любовта е отъждествена със свободата, защото там граници не съществуват. Двете заедно се превръщат в съзидателна сила, чрез която личността едновременно изразява и създава себе си.